Глупаво е да мислим, че животът е това, което ни се случва на тази земя, както и че приключва в дървен „костюм”, без да можем да кажем дали се чувстваме добре в него на метър – два под земята. Да! Вътре в човека има субстанция, която свидетелства за скрити и невидими от физическите ни очи истини. Понякога тази субстанция от човешкото тяло е толкова осезаема, че в моменти на силна възбуда или напрежение казваме: Ще изкочи ми „......”.  Наистина, живота ни не е само това, което ни се случва или което причиняваме, той е отвъд нормалните функции на организма. Има някой, който ни е дал възможността да бъдем част от този живот. Някой, Който е Всесъдържател и Източник на живота, дори нещо повече – Той е самият живот и ние имаме нуждата да Го познаваме.

Вероятно за някои това послание няма да представлява интерес и ще кажете „пълни глупости”, тези редове написах за тези, които осъзнават, че се нуждаят от Източника на живота – Бога и искат да Го познаят.

Ето и моя път до Него: Бях на 20 когато реших да му се доверя за остатъка от дните си. Защо? – от дете усещах празнина в мен, която се опитвах да запълня с елементи от живота, превръщайки ги в самоцел или възвишен смисъл. Подобно на всички хора търсих ли търсих смисъла. Мислех, че е в семейството – родителите, децата; също преследвах своята неясна съдба или чувството за уникалност, някакъв призив – за всеки различен, страстните и вълнуващи приключения, добрите приятели или каквото и още се сетите за да запълните този списък, НО те не доставиха съвършенния мир във вътрешностите на сърцето ми. От друга страна знаех, че върша много нередни неща, които общо наричаме „грях” и почти винаги след това се чувствах некомфортно. С годините започнах да осъзнавам, че грехът ме разрушава със всеки изминал ден. Осъждението на съвестта ми растеше, а аз не бях в състояние да се избавя сам. Прибягнах дори до различни форми на релия и окултизъм.

Днес психолозите се опитват да залъжат съвестта ни, че нещата които вършим са нормални, напълно естествени и са подчинени на законите за „естествения подбор”, т.е. няма морални норми. Това, което е патология се превръща в норма и така нормата се променя. Всичко това в контекста на хипотезата „Еволюция на видовете”. На пръв поглед изглежда да е „ОК”, но проблема със съвестта и вината остава ... и нещо, като че ли не сработва „както трябва”. Правим всевъзможна гимнастика на ума си: положително мислене, трансмедитации и каквото се сетите още, но останем ли сами със себе си, осъждението ни достига. Опитваме се да се оправдаем пред себе, но не можем да изличим вината, дори и да са минали години знаем, че сме сгафили. Сещаме се за първия път, когато сме излъгали много близък приятел, болката, която сме причинили, деня на първият опиат, първата кражба, първия сексуален акт, .... списъка може да бъде много дълаг, за всеки различен, но винаги се сещаме.

Някои от нещата с течение на времето стават ежедневие. Дори успяваме да свикнем с тях, така че вече не ни правят впечатление, успяваме да убием чувството за нередност  – съвестта ни прегаря. Дали не сме намерили формулата? Дали не сме станали недосегаеми за правосъдието – за земното може би..., но какво за душата, за Бога. Когато ни зададат въпроса по този начин ставаме изключително арогантни: Какъв Бог, бе? Каква душа – я моля ти се не ме занимавай с глупости! Или още по брутални: „Върви на м... си!” Проблема се появява когато останем сами със себе си – тогава няма кого да изгоним. Започваме да бягаме от себе си и не искаме да оставаме сами. Търсим като заклети наркомани всичко онова, което би ни откъснало от тези мисли... Да, някои от нас вече са влезли в тази безизходна криза на живота и не могат  да излязат от бълвоча, който сме си забъркали и то сами. Добрата новина е, че мен ме изведоха и Този, Който го направи за мен иска да го направи за всеки един на тази Земя.

Ще каже някой: „Струва ли си всичко това?” или „Има ли някакъв смисъл да се опитва?”. За мен си струва. Спа спокойно, гледам по съвършено нов начин на живота – не, това не е продукт на самовнушение или позитивно мислене! Това е мирът на Бога – нещо повече от усещане. Мирът е придадено състояние на духа, което е чуждо за човека отделен от Божеството. Духовна атмосфера, където вместо вина усещаш приемане. Всичко това поради една единствена причина: Иисус/Исус Христос вече е платил за граха като го е понесъл наказанието за греха върху себе си. Един безгрешен и безсмъртен Богочовек предаде живота Си за нас. Уникално! Рядко се замисляме, това е феноменално събитие, което променя хода на човешкото съществуване. Нищо чудно, че Бог освобождава от тягостното чувство на вината. Наистина, по –реално е от реалността. Ако искаш да опиташ, затвори очи и помоли Бог да го стори за теб. Няколко прости и семпли думи, след това ще си Му благодарен вечно! Благословени!

Поздравявам те!
И това е най-добрия коментар на постинга по-горе.
Бог е мир и любов, но трябва да имаме желание да го постигнем.

Имам добра новина за теб - не го заработваме, получаваме го даром. Така че е достатъчно да го писискаме или по - точно да го приемем, защото както казах вече, Божият мир е дар и вече е дарен.